Bulgarian English German Russian Spanish
joomla templates

Библия

Библия - Български библейски портал

19.Произходът на злото

  • ПДФ
  •  

     


    През всички времена хората са се стремили да направят поносима мисълта за смъртта, като са я омаловажавали или като са отричали нейната реалност. Чрез религия, философия и медицина, усилията са били насочвани към тази цел. Проблемът за природата и съдбата на човека може да бъде решен по много начини, но няма никакви доказателства и гаранции за верността на подобни решения.
    Декарт (1596-1650) смятал, че отговорът на този въпрос не зависи даже и от философията. “Последната дума - казва той,- зависи от религиозната вяра”, от откровението, а не от разума!”
    Защо съществува смъртта? Често се предлага едно тривиално обяснение: Смъртта е естествен природен закон, всичко, което се е родило трябва да умре. Така изглеждат нещата в нашия свят, но истината може да ни каже само Авторът на живота. Ние в същност не познаваме добре и същността на животът, а живота и смъртта са антиподи. Ако смъртта би била естествен завършек на живота, естествен природен процес, трудно бихме обяснили отвращението, ужаса от смъртта, нежеланието ни да умрем. Ние нямаме никаква априорна представа за смъртта. Монтен (1533-1592) е прав като казва, че за нас смъртта е само някаква идея, защото никой от нас не я е преживял.
    Затова истината за смъртта и състоянието на мъртвите, можем да научим само по ирационален път, т.е. по пътя на Божието откровение.
    Обръщайки се отново към Библията, като единствен критерий, ние ще потърсим отговор на този съдбоносен за всеки човек въпрос. Всички знаем, че ще умрем, смъртта отнема нашите близки, затова трябва да знаем що е смъртта.
    Относно причината за смъртта на всеки човек Св.Писание декларира недвусмислено - Римл. 5:12 и Римл. 6:23:
    “За това, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта и по този начин смъртта мина във всичките човеци, защото всички съгрешиха.”
    “Защото заплатата на греха е смърт, а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса...”
    Смъртта е последица от нашия отказ да живеем съобразно плана на Твореца. Грехът е който ни състарява, изражда и убива. В Своята любов Бог създаде човека, обещавайки му вечно съществуване, ако съблюдава заповедите Му. Смъртта не е по Божията воля, тя е по вина на човека. За да схванем по-добре библейската доктрина по този кардинален въпрос ще започнем с живота.
    Как е създаден човекът? Как е засъществувал той? Тук нашият основен текст е Бит.2:7:
    “ И Господ Бог създаде човека от пръст из земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание и човекът стана жива душа.”
    Свещеното Писание ни учи, че човекът е създаден от два компонента (съставки): земна пръст и жизнено дихание. Бог е създал тялото от земна материя, и като източник на живота, е вдъхнал живот в мъртвата материя, оживотворил е безжизненото тяло. Няма нищо странно и наивно в това основно твърдение на Писанието, защото и съвременната биология счита, че животът трябва да е произлязъл от елементите на неорганичната материя. Но разликата между двете концепции е именно тая, че докато еволюционната философиия счита, че неорганичното вещество се е превърнало в органично от само себе си, без намесата на външен, разумен фактор, то библейското учение ни казва, че това е направил един велик Творец. Струва ми се, че за първото се изисква повече вяра отколкото за второто, защото и двете са недоказуеми по строго научен път. Да, по отношение на произхода на живота еволюционистите трябва да бъдат по-вярващи от християните!
    А това, че сме пръстни създания е съвсем очевидно, защото ние изграждаме организма си изключително от храната, която идва от земната почва.
    Но да се върнем към нашия основен текст. Той ни казва, че от комбинацията на земна материя и жизнено дихание се е получила “жива душа”. Под “жива дуща” очевидно Библията разбира “живо същество”, т.е. цялостната завършена човешка личност, живият човек. И в обикновения език такова разбиране на думата “душа” е получило гражданственост. Ние казваме: “Бяхме 20 дущи или 50 души” и т.н., и с това искаме да кажем, че са присъствали 20 или 50 живи човека, толкова човешки същества.
    Забележете конструкцията на този стих. Човекът не е получил душа, а е станал душа. Душата не е някаква нематериална субстанция, отделно от човека и затворена в тялото, а цялостната личност на човека. Много важно е да се разбере тук, че животът е изгрял едва при сливането на тези два елемента - тялото и жизненото дихание. Без тяло няма живот, без жизнено дихание също няма живот. Особеностите на живота се проявяват само при съединяването на двете съставки. Изобщо библейското учение за природата на човека е телесността. Съгласно Божието Слово няма човешко съществувание, човешка действителност, които да не са телесни. А що се отнася за жизненото дихание, с което Бог оживотворил мъртвата материя, трябва да кажем, че това е енергията на живота, произтичаща от Бога. В Св.Писание “жизненото дихание”или “духът”, както често се среща, е именно този божествен оживотворяващ принцип.
    Драги читателю, сега трябва да разгледаме един изключително важен въпрос, една вековна заблуда.
    Смъртен ли е човек или безсмъртен? Безсмъртна ли е човешката душа?
    Поставяме този въпрос, защото съществува такъв възглед: тялото умира, но душата не може да умре, тя е безсмъртна. От анализа на Битие 2:7 ние видяхме, че душата не е нещо отделно от тялото, а самото човешко същество и изобщо е немислима идеята за безсмъртната душа. Нека изясним обстойно този въпрос.
    Думата “безсмъртие” не се среща нито един път в Стария Завет. В своя философски речник Волтер изненадан констатира, че “в законите на Божия народ не е казано нито дума за безсмъртието на душата!” Действително безсмъртието на душата е толкова чуждо за еврейското мислене, че не се среща нито веднъж в Стария Завет.
    В Новия Завет само Павел си служи с термина “атханазия” (гръцки), което значи “безсмъртие” и го прилага само за Бога - 1 Тим.6:15,16:
    “...Господ на господствуващите, Който Сам притежава безсмъртие обитавайки в непристъпна светлина...”
    Само Бог е безсмъртен. Безсмъртието е вътрешно присъщо (иманентно) качество само на Божеството. Никое сътворено същество не притежава безсмъртие като вътрешно присъщо качество (атрибут). Човекът бе създаден условно безсмъртен, при условие на послушание. Бог категорично заяви в Едем - Битие 2:16,17:
    “ И Господ Бог заповяда на човека казвайки: От всяко дърво на градината свободно да ядеш, но от дървото за познаване доброто и злото да не ядеш от него; защото в деня когато ядеш от него, непременно ще умреш.”
    Бог не каза, че тялото ще умре, а душата няма да умре, а говори за пълно и абсолютно прекратяване на съществуванието. И така Библията постановява, че по природа човекът е смъртен и категорично отрича идеята за безсмъртието на душата - Ез.18:4:
    “ Ето всички души са Мои, както душата на бащата, така и душата на сина е Моя; душата, която е съгрешила тя ще умре.”
    Исторически това учение е възприето и въведено в християнството чрез ранните християнски отци Ориген и Климент Александрийски, от древногръцкия философ Платон (427-347 пр. н.е.Хр), който учел, че съществуват два свята: свят на идеите и вторичен материален свят. Той считал, че когато се ражда човек, една душа от света на идеите се вселява в тялото му. Колкото и парадоксално да ни изглежда, цялото съвременно официално християнство с малки изключения има платоническа насоченост.
    Да разгледаме сега два примера, в които можем да наблюдаваме Божията творческа сила в действие - Езекил 37:1-10:
    “ Господната ръка биде върху мене та ме изведе чрез Господния Дух и ме постави всред поле, което бе пълно с кости... И рече ми: Сине човешки, могат ли да оживеят тия кости? И отговорих: Господи Йеова, Ти знаеш. Пак ми рече: Пророкувай над тия кости... И тъй пророкувах както ми бе заповядано... и ето трус и костите се събираха кост с костта си. И като погледнах ето жили и меса израстнаха по тях и кожа ги покри отгоре, дух обаче нямаше в тях. Тогава ми рече: Пророкувай за духа... Пророкувах прочее както ми заповяда и духът влезе в тях и те оживяха, и изправиха се на нозете си, една твърде голяма войска.”
    Макар че смисълът на това видение е фигуративен и представлява пророчество за възстановяване на поробения израилев народ, все пак се виждат методите на Божията дейност. Най-напред от сухите кости Бог създава телата, а след това вдъхва живот в тях. И тук се прави ясно разграничение на тяло и дух (жизнено дихание).
    Докато всичко това е символично видение, то в Мат.27:50-53 е докладвано едно действително величествено възкресение:
    “А Исус като извика със силен глас издъхна. И ето завесата на храма се раздра на две от горе до долу, земята се разтресе, скалите се разпукаха, гробовете се разтвориха и много тела на починалите светии възстанаха, които като излязоха от гробовете след Неговото възкресение влязоха в светия град и се явиха на мнозина.
    Исус издъхна на кръста в петък след обяд. В този момент се отварят гробове на починали праведници, но в ст. 53 се изтъква, че те са излезли от гробовете, т.е. били върнати в живот едва в неделя сутринта въз основа на Христовото възкресение. Тогава единственият логичен извод е, че съгласно ст.52 в интервала от петък след обяд до неделя сутринта Божията творческа сила е създала телата, пръстта била оформена в плът, но тези безжизнени тела били оживотворени едва в неделя сутринта.
    Сега вече сме подготвени за най-важния въпрос: Какво става с човек при смъртта?
    В КАКВО СЪСТОЯНИЕ СА МЪРТВИТЕ?
    Въз основа на цялото проучване до тук логично е да допуснем, че ако животът се появява при съединяване на тялото с жизненото дихание, то при смъртта трябва да очакваме едно разделяне на тези два компонента. Точно така ни казва и Божието Слово - Еклис. 12:7:
    “И се върна пръстта в земята както е била, и духът се върна при Бога, Който го е дал.”
    Някой може да бъде озадачен от израза “и духът се върна при Бога”. Но няма нищо странно тук. Духът е жизнената енергия, която идва от Бога и се връща при Него при смъртта. Но дали този “дух” няма индивидуален характер, дали не е личен и в това състояние да се запазва при Бога? Дали това не е духът на конкретна личност? Дали този дух не продължава някакво съзнателно съществуване след смъртта на човека?
    Ето отговорът - Екл.9:5,6,10; Йов 14:21; Пс.146:4:
    “Защото живите знаят че ще умрат, но мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват... Още и любовта им и омразата им и завистта им са вече изгубени... Всичко, що намери ръката ти да прави според силата ти направи го, защото няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба гъдето отиваш.”(Екл.9,5,6,10)
    “Синовете му достигат до почитание, а той не знае и биват свалени и той не забелязва това за тях.” (Йов 14:21).
    “Излиза ли духът Му, той се връща в земята си, в тоя същий ден загиват намеренията му.” (Псалом 146:4).
    В тези и други текстове се описва състоянието на мъртвите.
    Първо - те не знаят нищо, в смъртта няма съзнание, пълна неизвестност за онова, което става с близките.
    Второ - в смъртта няма никакви чувства, няма любов, нито омраза, няма емоционални преживявания.
    Трето - няма волеви импулс, няма никаква дейност.
    И така, съгласно Св.Писание смъртта е пълно и абсолютно прекратяване на живота във всичките му форми: духовни, психически и физически. Изчезва личността. Библията се присъединява към здравия разум, който инстинктивно разбира, че съществува тясно родство между смъртта и небитието. При смъртта си човек изпада в пълно небитие, той не съществува.
    Няма никакъв задгробен съзнателен живот след смъртта. Времето престава да тече за починалия. Между живите и мъртвите мостовете са окончателно прекъснати. Духът или диханието на живота няма персонален характер. Това можем да схванем по-добре ако онагледим духа с електрическия ток... Ние не можем да кажем: това е токът на радиото или за телевизора, или на електромотора или на котлона. Това е същият ток, който при преминаване през различни уреди дава различен ефект - топлина, светлина, движение и т.н.
    Така и духът, този ток на живота, не е личен. При преминаване през различни организми с различна генетична конструкция, дава различна индивидуалност и психика. При смъртта тази сила на живота се връща при Бога и с личността се свършва.
    В Св.Писание срещаме една подходяща илюстрация на смъртта; тя е сравнена със сън в много пасажи Дан.12:2, Йоан 11:11-14 и др.
    Йоан 11:11-14:
    “Това изговори и подир туй им каза: Нашият приятел Лазар заспа, но Аз отивам да го събудя. Затова учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал ще оздравее. Но Исус бе говорил за смъртта му, а те мислеха, че говори за почивка в сън. Тогава Исус им рече ясно: Лазар умря. (Йоан 11:11-14 ).
    Тук сам нашият Спасител сравни смъртта със сън. Това сравнение е много хубаво по две причини:
    Първо - защото смъртта е несъзнателно състояние подобно на сън, като изключим разбира се и сънищата, и второ - защото смъртта е поставена в перспективата на възкресението. Както от всеки здрав сън има събуждане, така и от смъртния сън ще има събуждане. И тук е славната надежда на всички Божи чада. Исус ще дойде за да ни изкупи от страшната смърт. Великата християнска надежда е във възкресението на всички, които с вяра са склопили очите си. Христос авторитетно заявява - Йоан 5:28,29:
    “Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гробовете ще чуят гласа Му и ще излязат; ония които са вършили добро ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.”
    И ап. Павел говори вдъхновено в своите послания за тази надежда - 1Кор.15:51-54 и 1Сол.4:13-17:
    “Ето една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в миг на око, при последната тръба, защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни и ние ще се изменим, защото това тленното трябва да се облече в нетление и това смъртното да се облече в безсмъртие...” (1Кор.15:51-54).
    “А не желаем братя да останете в неизвестност за ония, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исуса Бог ще приведе заедно с Него. Защото това ви казваме чрез Господното Слово, че ние които останем живи няма да предварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на Архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по напред; после ние които сме останали живи ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа.” (1 Сол.4:13-17 ).
    Праведните ще възкръснат с нетленни тела, което означава съвършени и безсмъртни тела. Нашите тела сега са тленни, т.е. смъртни, разлагаещи се. При възкресението Божите верни чада ще получат вечен живот в цветуща младост. Павел говори за “духовно” тяло. Това не е нещо призрачно, а материя от друг тип, с други свойства, нещо което сега не познаваме.

    Глава 18
    Ад, пъкъл, рай

    Непросветеният от Библията човек се чувства затруднен да обясни съществуването на злините, неправдите, мизерията и страданията при наличието на един добър и любвеобилен Бог. Защо Бог допуска войните и кръвопролитията? Защо търпи беззаконието? Защо не се намеси? Мнозина констатират, че нашият свят е зле устроен, но не могат да открият причините за това състояние на нещата.
    В една прекрасна статия озаглавена “Сливане на науката с религията” лауреатът на Нобелова премия Чарлс Таунс, за конструиране на лазерите пише: “В религията ни безпокоят страданията на заобикалящите ни хора и несъвместимостта на тези страдания с идеята за Бога като символ на любовта.” (НТ на БТА бр.38,1967 г.).
    В настоящата глава ние ще изложим основите на този фундаментален онтологически проблем, именно произходът на злото в библейска светлина.
    С извеждането на първия изкуствен спътник в околоземна орбита започна космическата ера и търсенето на извънземни цивилизации. Но хиляди години преди нашето време Библията говори за тях и ги описва в своите страници като разумни същества от небесен произход.
    В Св.Писание са представени два основни типа небесни интелигенти: ангели и жители на световете (вероятно подобни на човека) - Евр.11:3:
    “С вяра разбираме, че световете са били създадени чрез Божието Слово, тъй щото видимото не стана от видими неща.”
    Великият апостол говори за “световете” и безспорно визира извънземни, другопланетни цивилизации. Днес астрофизиците говорят за около един трилион планети, сходни на земята. Само в нашата галактика тяхното число надминава 100 хиляди. Ангелите се наричат “небесно войнство” и обитават в Божието присъствие - Неемия 9:6:
    “Ти Си Господ, само Ти; Ти Си направил небето и небето на небесата и цялото им множество, Земята и всичко що е по нея, моретата и всичко що е в тях, и Ти оживотворяваш всичко това; на Тебе се кланят небесните войнства.”
    Ангелите са куриерите на Вселената. В Библията се загатва, че между тях има разряди - естествено на небето има йерархия. Говори се за тяхната необикновена сила и мощ, дава ни се известна идея, че те се хранят, казва ни се че в ангелското общество няма семеен живот. Тяхната физика е несъмнено по-съвършена от нашата; в познания и нравствено отношение стоят много по-високо от човека. Но най-съществената разлика между земната и небесната цивилизация е, че там грехът като морална категория не е имал достъп. Тези общества живеят в пълна хармония с Божията воля и там не съществуват фаталните последици на греха - злините, страданията и смъртта. Йов 38:4-7:
    “Къде беше ти когато основах Земята? ...Когато звездите на зората пееха заедно и всичките Божи синове възклицаваха от радост?”
    Този забележителен откъс показва, че ангелите споменати тук като Божии синове са създадени преди сътворението на нашата Земя, защото се казва, че те са приветствали Твореца радостно при устройването на планетата.
    Една от добрите вести на Св.Писание е, че в тяхно лице ние имаме добри приятели, те са наши доброжелатели и помощници, наши закрилници - Евр.1:14:
    “Не са ли те всички служебни духове, изпращани да слугуват на ония, които ще наследят спасение?”
    Тук ап. Павел ги нарича “служебни духове” които ни съдействат по пътя към Бога и спасението.
    Драги читателю, в Библията има два текста, които за нас имат огромна евристична стойност. Без тях ние не бихме познали произхода на злото. Те вдигат леко завесата, която отделя видимия от невидимия свят и ни разкриват началото и първопричината на хилядолетния конфликт между доброто и злото.
    Ето и тези два текста - Езек. 28:12-17 и Исая 14:12-14:
    “Сине човешки дигни плач за тирския цар и кажи му: Така казва Господ Йеова: Ти си печат на съвършенство, пълен с мъдрост и съвършен по хубост. Ти бе в Божията градина, в Едем; ти бе обсипан с всякакви скъпоценни камъни... в деня когато си бил създаден. Ти беше херувим помазан за да засеняваш и Аз те поставих на Божия свят хълм; ти ходеше сред огнените камъни. Ти бе съвършен в постъпките си от деня когато бе създаден догъдето се намери беззаконие в тебе ...затова те отхвърлих като скверен от Божия хълм... Сърцето ти се надигна поради хубостта ти, ти разврати мъдростта си поради блясъка си. Аз те хвърлих на земята...” (Езек. 28:12-17)
    “Как си паднал от небето ти, Деннице, сине на зората! ...А ти думаше в сърцето си: ще възляза над небесата, ще възвиша престола си над Божите звезди и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците и ще бъда подобен на Всевишния.” (Исая 14:12-14).
    Трябва добре да схванем смисъла на тези пасажи. Те ни говорят за едно сияйно ангелско същество, сътворено от Бога като шеф на ангелския свят, с особени привилегии, стоящо най-близо до Бога след Божия Син. Във втория текст е посочено името му, Денница, син на зората, преведено от еврейското “хелел”, което значи “светещ”, “блестящ”. В латинският превод на Библията направен от Йероним, той е наименуван Люцифер, което значи “носител на светлина”. Нашите текстове говорят за трагедията на този висшестоящ херувим. Той е заемал най-високия пост на небето, именно в непосредствена близост до Бога, в блясък и възвишено положение, за изпълняване на специални поръчения. В първия текст се говори за произхода му, надарен с висша мъдрост и красота и наречен “осеняващ херувим”. Божият свят хълм, където е извършвал службата си е Божието седалище, трона на Всевишния. Изброяването на различни скъпоценни камъни в Езекил 28:13 подчертава високото положение на този ангел, който след Христа е бил най-много почитан на небето.
    В далечната епоха, много преди сътворението на нашата земя по необясними за нас причини в душата на това същество се появява недоволство и завист към Бога. Вторият текст ни обяснява, че Люцифер се е възгордял и в него се породило силно желание за равенство с Бога, желание за първенство и доминиране на небето, едва ли не за узурпиране на Божията власт. Външните видими причини са изключителните му дарования и красота. Отваряйки една скоба тук трябва да кажем, че за надарените хора съществува голямата опасност от възгордяване, а гордостта според Библията е най-безнадеждният грях и води неминуемо до падение. Гордостта и завистта са бацили, с които този блестящ херувим е заразил и земните жители.
    Тук стигаме до едната от двете велики тайни за които ни говори Библията - “тайната на беззаконието” (2 Сол.2:7).
    Грехът е мистерия и не може да бъде обяснен без остатък. Да бъде обяснен би означавало да бъде оправдан. Люцифер е бил поставен в идеална хармонична среда, без грях, и не е бил онеправдан в нищо, напротив, бил е най-привилегированият и неговото поведение е необяснимо. Това е в същност тайната на беззаконието.
    Преди да разгледаме подробно действията и съдбата на това същество, нека дадем кратки пояснения върху двата текста.
    Първият използва тирския цар, като образ на Люцифер. Когато пророк Езекил съглежда характера и дейността на тирския цар във видение, Божият Дух му разрешава да види невидимото, могъщо същество, комуто самият тирски цар служеше. Аналогично, на Исая беше позволено да види зад буквалния вавилонски цар в Исая 14 глава пак същата личност, чийто характер и политика вавилонският цар следваше.
    И още една подробност, която би озадачила читателя: Люцифер аспирираше да “седне на планината на събраните”. Думата “богове” е дадена в курсив (наклонени букви), което показва, че в еврейския оригинал не съществува. Тя е добавена от преводача за яснота.
    Вавилонският цар беше езичник и митологията често представяше заседанието на боговете на една далечна планина на север. Исая използва тази фигура за описание на претенциите на този осеняващ херувим.
    И така, висшестоящият ангел започва своята подривна дейност всред небесните интелигенти използвайки големия си авторитет и красноречие. Отначало прикрито, с благовидните аргументи за подобряване на небесния ред и за щастието на небесната цивилизация, а след това постепенно стигайки до открит бунт против Божия авторитет и закон. Той е твърдял, че Божият закон е несъвършен и се нуждае от корекции, че ограничава свободата на разумните същества. Изобщо във всички фази на хилядолетния конфликт е характерна борбата на злите сили против Божия Закон. В тази борба това могъщо същество успява да въвлече и една част от ангелите. Бог в любовта Си дълго е търпял бунтовният дух и е направил много усилия за връщането му към верноподанство, обяснявайки, че неговото поведение ще бъде фатално за него и за щастието на небесния свят. Но многократните апели на милост остават безрезултатни. Той става все по-упорит в своите действия и когато бунтът става непоправим, Бог взема мерки за ограничаването му.
    Първата санкция, която му се налага е лишаването му от поста осеняващ херувим и изгонването му от Божието присъствие. Нашите два текста говорят именно за това понижение, но това не е още окончателното му изгонване от небето. Враждата на Сатана е започнала вероятно много отдавна и във всеки случай предхожда сътворението на Земята, защото в Едем той се явява вече като враг. В Библията го срещаме с двете му имена “сатана” и “дявол”. Първата е от еврейски произход, а втората от гръцки. И двете означават “противник”, “враг”. А неговите сътрудници от ангелския свят са наречени демони - паднали ангели - Юда 6:
    “И че ангели, които не упазиха своето достойнство, но напуснаха собственото си жилище, Той ги държи под мрак във вечни връзки за съда на великия ден”.
    В Божите действия срещу Сатана съзираме величието на Неговата мъдрост и любов. Той би могъл веднага да го унищожи. Но Божието управление е основано на любов, разбиране и свободно самоопределяне. Ако Бог би унищожил веднага Сатана, небесните цивилизации не биха разбрали Неговата постъпка. Люцифер е бил много обичан от ангелите и те биха почувствали Бога като тиран и деспот, и биха продължавали да Му служат не вече с любов и разбиране, а от страх. Те не са разбирали страшната природа на злото. Грехът, като морална същност е бил абсолютно непознат на небесните общества.
    И още нещо: Ако Бог моментално би ликвидирал с този бунтовник, проблемът нас злото не би бил разрешен веднъж за винаги, радикално в Универса, защото злото би могло да се появи след време другаде. Тогава Бог би трябвало постоянно да унищожава престъпниците.
    Затова великият Творец е тръгнал по друг път. Той разрешил на Сатана да демонстрира естеството на своите претенции, за да се видят страшните резултати на това противопоставяне на Божия Закон. Целият Универс трябваше да опознае естеството на греха, с неговите ужасни последствия, та никое разумно същество, никога вече да не го пожелае. Измамникът трябваше да бъде демаскиран.
    Сега нека да видим кога в нашата история Сатана и ангелите му са били окончателно изгонени от небето. Има някои пасажи в Св.Писание, които могат да ни подскажат нещо. В Йов 1:6,7 е представено заседание на небесния парламент:
    “А един ден като дойдоха Божиите синове да се представят пред Господа между тях дойде и Сатана. Господ рече на Сатана: “От къде идеш?” А Сатана в отговор на Господа рече: “ От обикаляне Земята и от ходене насам натам по нея.”
    Божиите синове са представители на небесните цивилизации.
    Най-интересното обаче е, че и Сатана е между тях. Стих 7 показва, че той е присъствал там като представител на земята. Защо? Резонно би било Адам да бъде тук, но когато последният се предаде на Сатана в Едем, лукавият узурпира титлата му и стана “княз на този свят”. Тогава новосъздадената наша земя стана плацдарм на големия конфликт между Христос и Сатана. И в нашия текст по времето на Йов, около 1600 г.пр.Хр. намираме Сатана на небето в диалог с Бога. Това показва, че известно време той е имал достъп до небесния свят, макар и в ограничена степен, не вече като небесен поданик, а като “княз на този свят”, както го нарече Исус.
    Решителното изгонване на Сатана и демоните от небето става, когато Христос спечелва пълна победа на кръста. С две Свои изказвания Той загатва това - Лука 10:18 и Йоан 12:31:
    “А Той ми рече: Видях Сатана паднал от небето като светкавица.” (Лука 10:18).
    “Сега е съдба на този свят, сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън.” (Йоан 12:31).
    Но тук трябва да приведем и обясним един знаменит откъс от кн. Откровение 12:7-12:
    “И стана война на небесата: излязоха Михаил и Неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И свален биде големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него. И чух силен глас от небето, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос, защото се свали клеветникът на нашите братя... А те го победиха чрез кръвта на Агнето... Затова веселете се небеса и вие, които живеете в тях, но горко на вас земьо и море, защото дяволът слезе у вас много разярен понеже знае, че му остава малко време...”( Откр.12:7-12).
    Този откъс ни описва небесната война и окончателното изгонване на лукавия и пълчищата му. Естествено това не е война в земен смисъл (с оръжия и бомби), а духовен конфликт, морална война. Двете воюващи страни са Михаил и Неговите ангели, и змеят и неговите ангели.
    Кой е този “Михаил”? “Михаил” е от еврейското “Микаел”, което значи “Кой е като Бога?”. Съгласно Библията има само един равен на Бога и това е Исус Христос, Божият Син. В Словото се срещат изразите “Великият княз Михаил” и “Архангел Михаил”. Христос е наречен с това име винаги, когато е представен като борец против Сатана и защитник на Божията кауза.
    “Змеят” е идентифициран като Дявол и Сатана. Макар, че нашият текст първично фокусира времето на кръста, уместно е да приемем, че той се отнася и за началото на космичния конфликт. Но тази война стига своя апогей когато Христос увисва на кръста. Цялото небе наблюдаваше с изключителен интерес битката между светлината и тъмнината. И когато Христос в Своята агония на кръста извика “Свърши се!”, един триумфален вик проехтя във всички светове. Неговата смърт отговори на въпроса дали Отец и Синът имат достатъчна любов към човека за да проявят себеотрицание. В жестоките сцени около Голгота Сатана разкри истинския си лик на лъжец и убиец. В сърцата на небесните интелигенти не остана никакво съмнение относно Божията любов и правда, и Сатана бе решително изгонен от небето без право на достъп там. Това е второто му понижение. Сега земята е негова бърлога. Библията ни учи че при Второто пришествие той ще бъде още повече ограничен - Откр.20:1-3:
    “И видях, че слизаше от небето един ангел, който държеше в ръката си ключа на бездната и една голяма верига. Той улови змея, старовременната змия, която е Дявол и Сатана, и го върза за хиляда години.”
    Хиляда години Сатана ще прекара сред руините на опустошената Земя в пълно бездействие, С това се подготвя и окончателното му унищожение в края на милениума - Откр.20:10:
    “И Дяволът, който ги мамеше биде хвърлен в огненото езеро...”
    Драги читателю, Библията и само Библията ни обяснява изчерпателно произхода на злото, тежкия проблем, който смущава милиони. Същественият извод, който трябва да направим е, че злото не е вечно, както твърдят източните религиозни философии (Библията опровергава дуализма на старите философии. Ормузд и Ариман - бог на доброто и бог на злото), а е причинено от едно сътворено същество и ще бъде премахнато от Земята с унищожението на причинителя. Ужасната история на греха, позната вече на всички, ще бъде вечният имунитет на Вселената против злото. Никой никога вече няма да пожелае греха, защото всички ще помнят трагедията на земната раса.
    Библията заявява, че Вселената ще бъде завинаги гарантирана против зараждането на нов бунт - Наум 1:9:
    “Какво се съвещавате против Господа? Той ще направи пълно разорение, тъй щото бедствие няма да ви нападне втори път.”
    Злото не е планирано от Бога, но Той го е предузнал и е взел превантивни мерки за предотвратяването му.
    Добрата вест на Евангелието е, че Сатана е победен и омаломощен враг. В Св.Писание имаме сериозни предупреждения да бдим против неговите атаки. Всеки християнин и най-слабият може да победи в борбата против изкушенията му, ако приеме духовните оръжия - вярата, истината, Божието Слово и молитвата - 1Петр.5:8,9 и Еф. 6:13-18:
    “Бъдете трезвени, будни. Противникът ви дяволът, като рикаещ лъв обикаля търсейки кого да погълне. Съпротивете се нему стоейки твърди във вярата...” (1Петр.5:8,9).
    “За това вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и като надвиете на всичко да устоите. Стойте прочее препасани с истина през кръста си и облечени с правдата за бронен нагръдник, и с нозете си обути с готовност чрез благовестието на мира. А освен всичко това вземете вярата за щит, с който ще можете да угасите всичките огнени стрели на нечестивия. Вземете тоже за шлем спасението и меча на Духа, който е Божието Слово, молещи се в духа на всяко време, с всякаква молитва и молба, бидейки бодри в това, с неуморно постоянство и моление за всичките светии.” (Еф. 6:13-18).
    Павел ни призовава да се молим за всичките “светии”, т.е. за всички искрени християни. Думата “светия” в Библията не означава светец, а вярващ, който се стреми към спасение.

    comments

    Искам да получавам новини от този сайт

    Име:

    Email:

    You are here