Библията е велико богочовешко дело. Тя е написана от „колектив“ от около 40 пророци и апостоли, вдъхновени от Божия Дух. Това означава, че при написването на различните части на Свещеното Писание, писателите не са изложили своя мироглед, опит и разсъждения, а Божието Слово, с което са били вдъхновени. 3атова, както коментира ап. Павел в 1Солунци 2:13, Библията не е човешко, а Божие Слово:
„И затова, ние непрестанно длагодарим нa Бога затова, че като приехте чрез нас словото на Божието послание, npuexтe го не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина, което и действа между вас, вярващите“.
Но тъй като при написването на Библията са взели участие и човешки същества, а Бог зачита индивидуалността, тя е сборник с разнообразен стил, език, речник и ерудиция. Или с думите на религиозната писателка Е. Уайт, писателите на Библията не са Божии писалки, а Божии писатели. Боговдъхновеността на Библията е идейно-смислова, а не вербална (словесна) боговдъхновеност. Да поясня: Това означава, че Бог не е диктувал думите и изреченията, а е вдъхновил идеите и мислите на библейските писатели.
Как е съставена Библията, на какъв език е написана в оригинал? Как се е получила исторически тази колекция?
Библията се състои от две основни части: Стар Завет и Нов Завет. Старият завет се състои от 39 книги (части) и е съставен в периода от около 1500 г.пр.Хр. до около 400 г.пр.Хр. Новият Завет се състои от 27 книги (части) и е написан между 50 и 100 г.пр.Хр. Общо Свещеното Писание представлява сбор от 66 книги (части), отбелязани от Йоан Хризостом в 4-ти век или в началото на 5-ти век сл. Хр. с думата „Библия“ – гръцко съществително в множествено число, означаващо „книги“. Този термин след това е бил транспониран на латински, а по-късно и на много други езици и разглеждан в единствено число – „книгата“ – за да се отбележи, че тази колекция от 66 книги е книгата пар екселанс, превъзхождаща всички други книги, Книгата на книгите.
Дълбокото и неоспоримо единство от „Битие“ (първата книга на Библията) до „Откровение“ (последната книга на Библията), въпреки различието на автори, среда, обстоятелства и времена, показва, че Библията носи сигнатурата на Бога, Божия белег и печат. Старият Завет е написан на древноеврейски език, за разлика от арамейския, който вследствие вавилонския плен на евреите е станал техен матерен, говорим език по времето на Христос. Изразът „еврейски език“, употребен от Лука в Деяния 21:40; 26:14 (Лука е автор на книгата „Деяния на апостолите“), се отнася до арамейския, а не до еврейския. И така, Старият Завет е написан в оригинал на древноеврейски език с изключение на някои глави от Ездра и Даниил, които са написани на арамейски. Родината на арамейския е Месопотамия и той става интернационален език в Древния изток при вавилонци и перси. Многото арамейски изрази в Новия Завет показват ясно, че той е бил езикът на Исус. По времето на Христос Старият 3авет се четял все още на еврейски и много хора не можели да го разбират. Затова по-късно били направени преводи на Стария Завет на арамейски – така наречените „таргуми“.
Новият Завет е написан в оригинал на гръцки. В съвремието на Христос и апостолите, гръцкият език е универсалният език на Римската империя. Към края на ІV век той е разпространен в целия свят. Но за разлика от класическия гръцки, на който са написани произведенията на големите гръцки писатели, Новият 3авет е написан на обикновен, народен език – диалект „койне“ – което значи „обикновеният“. Тук можем да съзрем пак действието на Провидението. Новият Завет е написан на диалекта „койне“, за да бъде достъпен за всички хора.
А сега няколко думи за старите ръкописи (манускрипти) на Стария и Новия Завет.
Древните са употребявали различни материали за писане – глинени или дървени плочки, парчета варовик или керамика, пергамент, приготвен от животински кожи и папирус, предшественикът на нашата хартия, приготвен от папирусното растение, виреещо в блатата. Най-старите известни папируси са от Шестата египетска династия във втората половина на третото хилядолетие пр. Хр.
До 1947 г.пр.Хр. най-старият известен ръкопис на част от еврейската Библия (Стария 3авет) беше фрагментен папирусов лист, съдържащ Декалога (Божия морален закон) и Второзаконие 6:4, 5. Този документ е от около 100 г.пр.Хр. Но през 1947 г. и в следващите няколко години бяха открити стотици древни библейски свитъци в пещерите край Мъртво море, датирани във ІІ в. пр.Хр. Това бе най-голямото и сензационно откритие на библейски ръкописи в съвремието. Днес вече по-голямата част от Ст. 3авет може да се чете от еврейски свитъци от Христово време или по-рано.
В християнската ера над старозаветния еврейски текст са работили поколения съвестни еврейски учени, наречени масорети. Тези хора са направили усилия да осигурят точното предаване на текста на еврейската Библия (Ст.3авет) на бъдещите поколения и са публикували резултатите от своя труд в монографии и коментари към Библията. С изключение на свитъците от Мъртво море, всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци, което днес се намира в Санкт Петербург и е написано в 916 г.сл.Хр. Други прочути копия на еврейската Библия са Кодекс Лаудианус в Оксфорд от 10-ти век, съдържащ почти целия Стар Завет, Кодексът Бен Ашер от Алеп от 10-ти век и др., които се намират в различни колекции и библиотеки. Голямата загриженост, с която са били правени ръкописите от еврейските книжовници, е гаранция за точността на съществуващите библейски копия. Свитъците от Мъртво море, които ни снабдиха със стотици ръкописи, около 1000 години по-стари от познатите преди това ръкописи на Еврейската Библия (Масоретска Библия), показват, че текстът на Стария 3авет ни е предаден практически в същата форма, в която Христос го е познавал.
Новият 3авет е представен с огромно количество древни ръкописи на гръцки и преводи на сирийски, латински и коптски.
През 1930 г. бяха открити знаменитите три новозаветни папирусни кодекса, които носят наименованието на собственика Алфред Честър Бийти, написани в 3 в.сл.Хр. Друг изключително важен папирусов фрагмент, открит в 1935 г., е папирус Райландс, по името на библиотеката „Джон Райландс“ в Манчестър, на която е бил продаден. Всички папирусни експерти считат, че е бил написан в първата половина на 2 в.сл.Хр., а някои именити европейски учени са го датирали във времето на император Траян (98 – 117 сл.Хр.). Макар че съдържа само части от Йоан 18:31-33 отпред, и ст. 37, 38 отзад, този фрагмент е от огромна стойност. Той смълча онези критици, които датираха произхода на четвъртото евангелие (Йоан) към края на 2-ри век сл. Хр. Фактът, че Евангелието на Йоан е било написано в Мала Азия и в началото на втори век е разпространено така, че едно копие е било в обръщение в Египет по това време, е силен аргумент в полза на приемането, че то е било съставено в апостолско време.
Най-старите пергаментни кодекси на Библията на гръцки (Стар и Нов 3авет) са прочутите Кодекс Ватиканус и Кодекс Синаитикус от 4-ти век сл. Хр. и Кодекс Александринус от 5-ти век сл. Хр., и още множество други ръкописи.
Тук е мястото да споменем и сред многото древни преводи на Библията няколко знаменити превода: гръцкият превод на Стария Завет, известен като „превод на 70-те тълковници“ (Септуагинтата), започнат в 3-ти век пр. Хр. и завършен към 150 г.пр.Хр., латинският превод на Библията (Вулгатата), направен от Йероним в 4-ти в. сл. Хр., и сирийският превод „Пешита“, направен в 5-ти в.сл.Хр. от Рабулла, епископ на Едеса.
Остава да изясним фундаменталния въпрос за канона на Библията. Думата „канон“ се е употребявала от гърците за обозначаване на правило, облечено с авторитет. 3а първи път църковният отец Ориген (ок.185 – ок.254) употребява думата “канон“ за означаване на колекцията от библейски книги, признати като правило на християнската вяра и практика. Как е бил формиран канонът на Библията? Всичко показва, че Бог е ръководил тази работа чрез посветени мъже. Авторът на първите пет книги от Стария завет е Мойсей, велик, боговдъхновен вожд на народа. Редица текстове в Мойсеевото петокнижие показват, че Бог е наредил на Мойсей да напише наредбите и постановленията (Изход 17:14; 34:27). А когато цялото петокнижие, наречено „книгата на закона“, е било написано, то е било поставено до ковчега на завета, съдържащ двете скрижали на закона, т.е. на свято място:
„А когато Мойсей написа наредбите на този закон докрай, тогава Мойсей заnовяда на левитите, които носеха ковчега за плочите нa Господния завет: Вземeme тази книга на закона и я сложете край ковчега за плочите на завета на Господа, вашия Бог…“ (Второзаконие 31:24 26).
Това е началото на старозаветния канон. Следващият автор – Исус Навин – е направил същото с едноименната книга:
„И така, в същия ден Исус сключи завет с народа и му постави закон и постановление в Сихем. И Исус написа тези думи в книгата на Божия закон. После взе голям камък и го изправи там, под дъба, който е близо до Господното светилище“ (Исус Навин 24:25, 26).
3адълбоченото изучаване на всички налични данни води до заключението, че колекцията от старозаветни свещени книги с каноничен характер е била окончателно оформена в 5-ти в.пр.Хр. от колектив, оглавяван от двамата велики водачи от възстановителния период след вавилонския плен, Ездра и Неемия. Тези двама мъже са притежавали забележителна интелектуална и духовна ерудиция и са били от душа посветени на Божията кауза. Юдейското предание, чрез различни автори, потвърждава това заключение. Фактът, че Старият Завет не съдържа по-късни книги, е също така силен аргумент в полза на този възглед. Превеждането на Септуагинтата в 3-ти в.пр.Хр. е друго доказателство за съществуването на старозаветен канон по онова време. Исус Христос и апостолите определено са вярвали в авторитета и боговдъхновеността на еврейската Библия, както се вижда от многочислените позовавания на текстове от Стария 3авет.
Съвременният християнин трябва да бъде наясно и по въпроса за еврейските апокрифни книги, чиято автентичност (достоверност, истинност) не може да се докаже. Те съдържат учения, нехармониращи с основните истини на каноничните книги. Въпреки че тези фалшиви писания са били отхвърлени от апостолите и от християнските писатели до средата на 2-ри в.сл.Хр., и от самите евреи, те намират злополучен прием в християнската църква към края на 2-ри в.сл.Хр. Оттогава те не са изхвърлени от Католическата църква. Реформаторите вземат твърдо решение за отхвърляне на апокрифите, но след тяхната смърт тези книги още веднъж са въведени в някои протестантски църкви. Последните са окончателно отхвърлени от тези църкви в 19-то столетие.
3а съжаление Българската Синодална Библия съдържа 11 апокрифни книги, плюс 13-та и 14-та глави и един дълъг пасаж в 3-та глава на Даниил, които са апокрифни добавки към книгата на пророк Даниил, която се състои в оригинал само от 12 глави, а също и един апокрифен пасаж към 10-та глава на книгата „Естир“.
Всеки християнин може да бъде уверен в божествения произход на 39-те старозаветни канонични книги, чрез които апостолите доказват здравината на своята вяра и доктрини. Фактът, че тези книги са надживели няколко национални катастрофи на еврейския народ в древността и коварните атаки на тъмните сили в християнската църква и вън от нея, е силно доказателстово за това, че те са се радвали на божествена протекция.
Сега можем да преминем към формирането на новозаветния канон от 27 книги. Събирането на Свещените писания на Новия Завет има своя прототип в канона на Стария завет. В целия гръцки свят гръцкият превод на Стария Завет става Библия на християнството. С нея християните възприемат еврейската доктрина за боговдъхновеност, така че в книгите на Стария Завет те виждат Божие, а не човешко слово. Освен Стария Завет, ранната християнска църква притежава „Словата на Господа“, получени от Исус или от апостолите като очевидци. Църквата счита, че думите и пророчествата на Исус са толкова боговдъхновени, колкото и тези на Стария Завет. В най-ранния християнски период се забелязват начални стъпки във формирането на новозаветен канон. Още при първото поколение се появяват написани доклади. Лука, в пролога на своето Евангелие – Лука 1:1-4 – свидетелства, че в неговото съвремие съществуват няколко работи, описващи живота и ученията на Исус. Може да се приеме, че болшинството от църквите притежават написано Евангелие преди края на първи век. Доказателство за това са цитатите на ранните църковни отци от него. Думата „евангелие“ се появява в Новия 3авет в единствено число като термин, означаващ добрите вести на Исус. Юстин Мъченик, към 150 г.сл.Хр., е първият, който употребява множествената форма „евангелията“ (гръц. ta euaggelia), като обозначение на писаните разкази за Исусовия живот. Освен евангелията, и други християнски произведения циркулират в ранната църква – на първо място посланията на ап.Павел, а след това и други послания.
Първият човек, който иска да установи канон, е бил еретикът Маркион към средата на ІІ век. Църковният историк Евсевий, пишещ около 325 г., в своя разбор на канона разкрива, че християните окончателно са „разделили сламата от житото“ на новозаветните писания, преди християнството да е станало призната държавна религия в началото на ІV век.
Изобщо развитието на новозаветния канон дава убедителни доказателства, че и тук ръката на Провидението е водела. Историята показва, че решенията, довели до канон от 27 книги, не са били дело на вселенски събори или папски декрети. По-скоро канонът се е развил постепенно в период от около три-четири столетия под влиянието на Божия Дух.
В тази божествено дирижирана селекция два основни критерия са ръководели ранните християни при решаването на въпроса кои книги заслужават място в Писанията и кои не. Първият критерий е авторството. Християните считат, че евангелската вест за Исус и спасението може да бъде представена най-автентично от хора, които са били с Исус. Следователно, били са приети онези книги, които са дело на апостол или другар на апостол. Така „Послание на Варнава“, „Пастирът от Хермас“ и други апокрифи са окончателно откъснати от канона, макар и фаворизирани от някои ранни християни, защото било установено, че произхождат от следапостолския период. Вторият критерий на ранната църква при подбора на канона е съдържанието. Той изисква оценяването на една книга от гледна точка на вътрешната nоследователност, съгласие с останалата част от Писанията и съобразена с християнската опитност. Несъмнено, чрез този принцип първите християни са отхвърлили множество гностически евангелия и апокалипсиси.
И още нещо в края. На българския читател трябва да е известно, че първата книга, която братята Кирил и Методи са превели на църковнославянски език след изнамиране на славянската азбука в ІХ век, е Библията. А на български език Библията е преведена от колектив, съставен от американските мисионери в Цариград д-р Алберт Лонг и д-р Илайъс Ригс, Константин Фотинов, Христодул Костович и Петко Р. Славейков, и е отпечатана в 1871 г. Това е първата българска Библия.
В заключение нека кажем, че Библията не трябва да стои в библиотеки и книгохранилища, за да се покрива с прах, а да бъде настолна книга за всеки просветен човек. Тя трябва да се чете и изучава задълбочено с молитвено проникновение, да бъде ежедневна духовна храна. Нашият Спасител настоява тя да бъде системно изучавана:
„Изследвайте Писанията, nонеже мислите, че в тях имате вечен живоrп, и те са, които свидетелстват за Мен“ (Йоан 5:39).
А в Деяния 17:11 се изтъква, че ежедневното изследване и приемане на истините на Свещеното Писание е признак на благородство:
„И беряните бяха по-благородни от солунците, защото приеха учението без всякакъв предразсъдък и всеки ден изследваха Писанията да видят дали това е вярно“.
Автор: п-р Агоп Тахмисян,